Милена Горанова - стопанисва над 10 000 дка земя в региона на община Кнежа.

 Милена Горанова, която заедно със съпруга си Борислав стопанисва над 10 000 дка земя в региона на община Кнежа.

* „Нашето стопанство е нашата работа, нашият живот, отдадени ме изцяло на него, не сме направили нищо грешно! Затова смятам за изключително глупав този черен ПР, който се сипе върху зърнопроизводството!“ – споделя професионалният агроном с 22 г. стаж единствено и само в отрасъла.

Милена Горанова е агроном по професия. От 22 г. работи в семейната фирма ЕТ „ПРИС – Борислав Горанов“, започвайки още от студентската скамейка да се занимава със земеделие. След възстановяване собствеността върху земята през 1992 г. решават със съпруга си да се завърнат в родната Кнежа и да започнат да обработват наследените 48 декара с техника под наем, преди да закупят първия си трактор ЮМЗ. Макар да са ІІ-ри курс студенти в Аграрния университет – Пловдив, прехвърлят се задочно и поемат по трудния път на семейния бизнес в селското стопанство. По-късно завършва магистратура „Стопанско управление“ във Велико Търново. Никога през тези години не са прекъсвали със съпруга си своята дейност и не са се занимавали с друго освен със земеделие. Имат две деца. Синът им се е дипломирал тази година в УНСС, а дъщеря им е завършила гимназия и ще следва в чужбина по специалността „Териториално устройство и ландшафт“.

Срещаме се с Милена Горанова след приключилия в Кнежа семинар за производството на соя в България, на който тя бе съорганизатор и домакин.

- Г-жо Горанова, не беше ли рисковано в ония години да предприемете такова начинание? Как се развива стопанството ви днес, какви култури отглеждате, на какви сортове залагате?

– Беше много рисковано. Втората ни година – 1993 г. беше буквално нулева за нас. Такава суша като тогава не е имало до сега. Не получихме и килограм зърно от пролетниците. Но щом го преодоляхме, нямаше какво повече да ни уплаши. Кръстили сме си фирмата на соята (ПРИС в абривиатурата означава – производство, разпространение и използване на соята) и не сме прекъсвали от самото начало да я отглеждаме.

В момента обработваме 10 200 дка земя, която е от ІІ-ра до VІ-та категория в три землища – на Кнежа, Долни Луковит и Бреница. На нея отглеждаме 4800 дка пшеница, 400 дка ечемик, 360 дка соя, 2 500 дка слънчоглед и 2100 дка царевица. Добивите ни от пшеница и ечемик тази година са по-ниски от предишните две реколти. Две са причините за това – есенно засушаване и много студената и суха ранна пролет.

- Определено соята е ваша слабост. Какви са предимствата на тази култура и възможностите за отглеждането й в България?

– Соята си е моя кауза. Гледаме я без прекъсване вече 22 години. Имали сме реколти с високи добиви, като 1997-1999 г. Тогава и интересът към нея беше по-голям, работеше голямо преработвателно предприятие у нас. Необяснимо е, как една стратегическа борсова култура на световните пазари, в България е пред изчезване. По данни на Опитната станция по соята в Павликени в момента у нас се отглеждат 2 хил. декара соя при условие, че през 1980 г. са били 1 милион.

Факт е, че в Европа и България влизат кораби със соев шрот. Протеиновият проблем си стои пред животновъдството за изхранване. Друг е въпросът дали можем да направим нещо, за да подпомогнем европейския протеинов баланс. Европейският потребител иска да консумира негенномодифицирана соя, но не е готов да плаща тази цена.

Ние ще продължим да я отглеждаме, защото сме убедени в нейните предимства. Тя е перфектен предшественик, отглежда се с минимално количество химическа намеса – торове, препарати. Подходяща е за биологично производство на малки площи. Сега можем да я вместим в екологично обработени площи от 5% от следващата година. Целта е да се даде инструмент, възможност на хората да я прилагат като екологично насочена площ и да имат алтернатива освен угар, особено в интензивните земеделски райони.

- С каква производствена база и техника разполага стопанството ви?

– Мога да кажа, че сме много добре обезпечени. Имаме капацитет да обработваме повече земя от тези 10 хил. декара. Ние сме в един много силно конкурентен район. Нашите 10 хил. декара тук са малко стопанство. Около нас са едни от най-големите земеделски фирми в Северна България. Въпреки това сега в Кнежа се подписва без проблеми споразумението между ползвателите, които са над 150 в нашето землище. Според мен в земеделието има място за всички – малки, средни, големи стопанства.

Разполагаме с комбайн Кейс, шест трактора Кейс, торачки, сеялки, пръскачки и необходимия прикачен инвентар. Модернизирането на парка и базата ги дължим на участията ни с проекти  – един през 2004 г. по програма САПАРД, с два през 2008 г. и през 2010 г. по Мярка 121 „Модернизиране на земеделските стопанства“. Първият по Мярка 121 беше изцяло за закупуване на селскостопанска техника, а вторият е за разширяване на зърнобазата със силоз за 2 500 тона и сушилня на газ. Общо в зърнобазата си можем да съхраняваме 5 600 тона, което ни е напълно достатъчно. Във фирмата работят 15 човека на трудов договор.

- Г-жо Горанова, вече 22 години се занимавате със земеделие. Какви са според вас проблемите и трудностите в сектора днес? Очакванията ви за развитие му у нас? Какви са вашите намерения в близък план?

– Когато участвахме с наши проекти до 2010 г. нещата във Държавен фонд „Земеделие“ вървяха добре. Председател съм на Управителния съвет на Местна инициативна група (МИГ) в Кнежа. Втората част от програмата ни тръгна с известно закъснение и виждам проблемите на ДФ „Земеделие“ днес – имаме забавяне с проектите, на процедурите по тях. От друга страна сме единствената МИГ на територията на Плевенска област и вече има голям интерес към нея. Повече от половината ни проекти на по-малките ни бенефициенти са изплатени.

Тъй като пътуваме много в съседни и други държави виждаме, че проблемите ни са доста по-сериозни от тези на европейските стопани.Зърнопроизводството, което във фокуса на обществото е най-конкурентното в България, на фона на европейското въобще не е конкурентно. Имаме много пропуски, доста неща имаме да учим от тях. На първо място са неуредените поземлени отношения. Тази несигурност в базата, с която ти разполагаш – земята. Когато не си сигурен, че тези площи ще ги работиш дълги години, как да инвестираш в тях за подобряване на почвеното плодородие, в инфраструктура и в каквото и да е било друго.

Очакванията ми са час по-скоро след изборите да се ситуира новата администрация и да заработи на 300%, защото нямаме никакво време. Голям проблем за българското земеделие е, че всички решения се вземат в „12 без 5″. Не може целият сектор да се пренастрои толкова бързо. Например, в момента 90% от фермерите не знаят, че трябва да имат 5% екологично насочени почви, за да си получат целия пакет субсидии от догодина. Надявам се администрацията да разяснява навреме на хората, за да нямат проблеми.

Хубаво е да работим заедно, а не едни срещу други. Винаги съм смятала, че е изключително глупав този черен ПР, който се сипе върху зърнопроизводството. Аз се гордея, че съм зърнопроизводител. Нашето стопанство е нашата работа, нашият живот, отдадени сме изцяло на него, не сме направили нищо грешно. Не се държим като чорбаджии на село, нито демонстрираме някакъв луксозен начин на живот. Нашите работници се осигуряват на много добри заплати и условия на труд.

Стремим се обемът на производство да се запази, какъвто е в момента. Плановете ни са да инвестираме повече в иновациите в зърнопроизводството, като внедряване на модерна система за заготовка на семена – калибриране и пакетаж. На по-късен етап можем да помислим за преработка на соя, ако се развие тази идея. Целта ни е стопанството да остане компактно, но по-конкурентоспособно за получаване на добавена стойност.

Румен БАЧИЙСКИ